Петко Рачов Славейков 17.11.1828г.-1.06.1895г.

Късчета от един забележителен живот

Дедите на Славейков произхождат от Якоруда, Разложко. Преселват се в Трявна, където трайно пускат корени. Рачо Казанджията, баща на поета, израснал сирак - били бедни години, върлувала чума, хората гладували, криейки се в горите. Въпреки несгодите, Рачо успява да изучи занаят, бил добър певец и кавалджия и често го канят по сватби. Отличава се със смелост и силна воля - веднъж дори убива насилник, посегнал на жетварки в Загоре. Става хайдутин в прочутата чета на Странджата.

Оженва се за една ратайкиня на име Донка от Вишовград. Дали това сиромашко чедо е било хубаво - не се знае - знае се само, че била умна девойка и голяма песнопойка, от рода на „бюлбюлите“ (славеите). Години по-късно знаменитият и син променя фамилията си Тодоров на Славейков.

Бракът бил недълъг и нещастен: едва свързват двата края, пък скоро им се народили и деца. Замира казанджийският занаят, Донка тъче и преде чуждо за ока брашно.

През един съботен ноемврийски ден Донка и нейна съседка се връщат от църква. Пресрещат ги двама делибашии. Двете млади жени били бременни и провокирали гнева на единия делибашия, който убил с ятагана си съседката на Донка. Тя едва успява да се прибере, скрива се в мазето на малката къщичка и там, между една празна бъчва, няколко нащърбени гърнета и делви се ражда като седмаче Петко Рачов Славейков. Грижата за бебето поема малката му сестричка, защото майката не се възстановява от раждането - умира в навечерието на Нова година. Кърмят го родилките из града..., сякаш за да го откърми народът, на който той ще служи по-късно през целия си живот.

От втория си брак с Тодора Рачо има още шест деца - общо 11, домочадие, предостатъчно за един казанджия, за да живее като последен сиромах. Мъчно догонва парата, ала притежава будна обществена съвест-напредничав за времето си българин - лее куршуми за Велчовата завера. Осъзнава пакостната роля на чорбаджиите и надъхва с омразата си към тях и своя малък син Петко. Предава му и силната си любов към Русия. Синът наследява от баща си и способността да мисли образно и духовито. Будното момче тръгва на училище още когато е било петгодишно. Обучението в килийното училище давало скромни знания, придружени с много бой - за послушание, от даскалите. Следват години на учение в Търново, Трявна и Свищов, често единствената храна са хляб и лук, но духът на младежа бил несломим. 16-годишен той вече е учител и популярен автор на остри сатири срещу гръцките владици. Веднъж си изпатил зле - затварят го в кокошкарника на митрополията, като го сгълчали троснато: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!“ Но въпреки нетърпимото положение, по-мъчително било унижението, което изпитал от митрополитския секретар Костаки, бълващ нелепости по адрес на българския народ. Изразителната поговорка обаче вдъхва страст към народните пословици у младежа и до края на живота си той ги събира за поколенията.

Започват странстванията и пaтилата на Петко Рачов Славейков като учител - Килифарево, Михалци, Севлиево и Ловеч, Плевен и Берковица. Умен, даровит, с прозорлива мисъл, горд и непреклонен, с буден дух той отстоява правото на народа ни да се просвещава и да се бори за църковна независимост. И нищо не може да го спре - нито преследванията на владиците, нито предателствата на чорбаджии и свещеници.

В душата на всеки човек звучат и струните на любовта, чиито мелодии - и радостни, и скръбни се помнят до края на живота. Като всяка творческа личност и влюбчив по натура, Славейков изживява много любовни увлечения - за някои споделя в писмата си, други са отразени в поезията му.

Севлиевската любов на поета - Мария Зурева, му носи порицание и уволнение, но той никога не забравя първите си юношески копнежи, които тя е вдъхновила.

Младият Славейков играел често с учениците си, пишел стихове в час, които понякога забравял на масата си, а почитателите му ги преписвали. В едно от тия стихотворения се възпявала Аница, дъщерята на тревненски големец. В любовен култ издига чувствата си към Катерина Стойоглу, която е и негов идеен другар. Страстното любовно увлечение на Славейков към Ирина Райкова го задомява през 1853г. Горда и затворена жена била тя - под седем ключа държала всички горчивини, изживени през скиталческите години на даскал Петко, когато в родния си град Трявна е трябвало сама да се справя с рояк деца (пет момчета и две момичета), все палавци.

От своите родители Петко Славейков получава като главно наследие жизнеутвърдителното начало на своя характер и веселия си нрав. Ирина, със своята преданост и всеотдайна любов, вдъхновява постоянните му импулси за дейност и борба:

Това е Славейков - самообновяващият се,

Славейков - възкръсващият от пепелта на

своите вътрешни изгаряния.

Защото Славейков е наистина един феникс, какъвто няма втори измежду нашите възрожденци.

Славейков - творецът и патриотът

Петко Рачов Славейков е писател, журналист, фолклорист, обществен и политически деец.

Паисиевата история го насочва към обществена и просветителска дейност. През целия си живот не спира да се самообразова. 1864 е в Цариград, където става един от водачите на църковно-националната борба. Издава и редактира вестниците "Гайда" и "Македония", първото българско женско списание "Ружица" и първото българско детско списание "Пчелица".

След Освобождението е един от строителите на българската държава, лидер на Либералната и Народнолибералната партия, борец за демократична конституция. Председател е на Второто народно събрание.

Творческото дело на Славейков е огромно по обем и значимост - превежда и побългарява сръбски, гръцки и турски любовни стихове, издава две стихосбирки, книжката "Босненик". Създава образци в интимната и пейзажната лирика, самобитни граждански стихотворения, поеми - "Изворът на Белоногата".

След Освобождението Славейков пише критико-реалистични стихове. Той е един от пионерите на българската драма и театър - диалози, комедии. Неуморимо твори: литературна критика, мемоари, публицистика, календари, учебна литература, географско-исторически описания.

Верен почитател на фолклора - събира и издава народни умотворения.

Един от създателите на българския книжовен език.